за Родопите и родопския диалект

Блог - най-най

Красимир Николов

Красимир Николов

Това е отлично място за самохвалство ...

Уеб сайт: http://www.krazymir.com

Няма може би в Родопите кмет, който преди Девети септември 1944 г. е доживял да получи пенсия от кметуване. Шико получи. Той бе умен, шегаджия а най-важно умерен, със здрави „спирачки” човек. Когато за пръв път в Богутево е трябвало да се избере кмет, всички са се насочили към Шико. Той ги попитал:

- Оти мен ищите?

Те му рекли:

- Оти си ти най-акъллия и най-отракан, та затова!

Сотю Скълцаното Имаше в наше село един Сотир - Сотю му викаха, Окълцаното - оти бе кръп. [*] Главата му бе мътька - като картоф му седяше на тънката шийка и косата му бе остригана като на овца - на ропки-ропки. Кой го скълцваше тъй, не знам. Викаха, че майка му с овчарска ножица го е стригала. Под носа му са русееше някой косъм и по лицето - толкова. Ни брада, ни мустак. Ала стъпяше като петел, наперен, готов да рипне. И все са обуваше в бели навои с кръстосани тасми. [*] А ръките му - все в джобовете на потурете; да речеш, че притиска лирите и златните напальоне да не дрънкат.

На пост Преди много години се е разчуло по Райково, че ще дойде министър Гичев да ги пообиграе и види къде какво може да се стори за селото. Разтърчели са се управниците, наредили да се измете сущето [*] и да се изрине калта по сокаците, че та сторили и арка, накичена с хвойна и ела. Лепнали един надпис на нея: „Добре дошълъ, господинъ министре!” и зачекали.

Бил съм на 40 дена, когато съм останал без баща. а на 6 годинки - и без майка. Леля ми Елена ни прибра с по-голямото ми братч,. но и тя бе фукарица. През лятото на 7-ата година ме пазариха карачерче. [*] Хубаво беше. Ама през зимата - ни пул, ни пара. Една зима позапетлах цървулковете, поруках и едно комшийче, също сирак, и започнахме да просим. Бяхме чели, че „който проси, не може го носи”. Но ни бе срам в село да просим, та отидохме в Долно Дереке (с. Соколовци). Потурковете ми бяха от кръпка до кръпка, та много ми тежаха. И въркузуня ги не държеше, та повече ги придържах с ръце. Тръгнахме ние от къща на къща. Хората гледат ни окъцанки, измръзнали, съжаляват ни и кой комат, кой филка [*] - напълниха ни пладнинарките. [*] Ала пакулчето, дето ми беше дала леля да ми сипват брашънце, никои са не сети да го омърси. Дострашя ме да ми се не скара леля, че не съм отнел брашънце и на връщане ми дойде на ум да минем през стрикована Сараакова воденица. Белким ще ни попита защо сме отишли, та да ни даде барем за един качамак. Нейса, разбран човек излезе, ала и йе носям пахулчено отпред, та да се види, че е празно.

На пост Ага ни провалиха войници, на едно място се случихме двамина от нашето село - я и Щефу Марджуски. С нас бе и едно момче от Фатово - Доню Радювски се викаше. Сбраха ни на площада пред общината, наредиха ни като шилета с оголени лялки и за половин час ни разпределиха.

- Троицата ще вървите с тоя капитан! - рекаха ни. Ще вървим, какво ще правим.

Откараха ни, където трябваше. С влизането в казармата старите войници ни нагарванисаха да се подиграват с нас. По едно време Щефу ме пита:

Гърмидоловите дракусе През моето детинство се приказваше за три дракуса - за Кръстенликоския, за Стаматюския и за Гърмодоловия. За мене Гърмидолския дракус беше най-страшен, защото живееше в съседната махала и пътят ми за игране и за къра минаваше покрай Гърмидоловата къща. Имаше и възрастни хора страхливи.

Дали чичо Христо Гърмидолата е вярвал в техния дракус, не знам, но той му бе поставил и име: Васил. Освен това, винаги когато се хранели, слагали един празен стол до софрата - за дракуса. Даже го и канели на ядене. Но Гърмидолата имал и полза от дракуса. Понякога той му „донасял” палешници, брадви, въжа и даже цели вървилници със сено. Ако някой си познае някоя вещ у чичо Христо, то той казва, че дракуса ги е донесъл. Дори и когато мулетата му втесвали в чужди ливади, пак с него се оправдавал:

Най-напред дракусът [*] се появи у леля Стойна, през пролетта. Ама цялата работа започна още през зимата. До нашата къща бе старата къща на дядо Марко Патков. Една нощ, трябва да беше по Ивановден, тя се запали и изгоря. Дядо Марко не беше в къщи. Тогава мъжете ходеха на пазар в Пловдив по два дена. В сряда сутрин отиват, там преспиват и в четвъртък се връщат. Та дядо Марко бе на пазар. Пък жена му в сряда вечерта останала до късничко да преде. Ама къщата бе стара. Горния кат пълнеха със сено и слама, а в долните стаици живееха хората. Тя си прела женицата, пък децата спели на дюшемето, наредени едно до друго. Газена лампа била поставена по-нависочко, близичко до тавана. И полека-лека дъските на тавана се нажегли. Стари дъски, годините си не знаят, сухи, бориневи, станали като кибрит. Напекли се силно и изведнъж пламнали. А на горния етаж - слама. И тя се фулнала. . .

Леля Марика, жената на дядо Марко, шукнала по стълбите с котел вода да гаси, ама гаси ли се слама. . . стара къща - пламнала цяла. Камбаната удари. Стана олелия. Вдигна се цяло село. Всеки търчи с бакър вода, с мокри черги, с брадви, мотики. Кой както може и разбира.

- Още не бях изправодила калека ти нах пазар. В Стенимех щеше да ходи муле да продава. Имахме едно лиху [*] муле, не се наближаше - риташе и хапеше, като да бе с вълкове живяло. Два деня го бяхме държали гладно, та дано загаретяса [*] и са покаже там кротко, доде са найде някво будалище да го купи. И таман бях откачила от веругата черния бакър с вряла вода да я сипя в малкото корито, дето месим, защото голямото го бях заборила на слънце, та се разцепи и нефела. А детето сгоропалено [*] ме чакаше да го попаря, че на главата му тоя ден бях хванала въшка и бях видела гниди, наредени на един косъм като синджир: Виках си, дано и даскалицата не го усети и го върне от училище, доде найда време и стана мукаят да го поопощя. Казала му бях и заръчала барем до десет пъти и да го хапе нещо нейде по главата или другаде, да се не чеше, защото пустата му даскалица види ли, че някво дете се чеше, хване го за ухото и си го напрати у дома му. „Върви си - вика - у вас, майка ти да та опощи - имаш въшки.” Ама нали е дете - от дума се не сята.

Ти сега не ме гледай, че съм горски. Доде стигна до тия сърмени нагони, знаеш ли през колко джендема съм минал? И аргатлък съм правил, и с калайджилък съм се занимавал, по едно време бях решил и пъдарин да ставам, ала ми се виде хептен проста работа, та се отказах.

Сега ще ти разправя как опеках калайджилъка. То беше преди трийсет години.

Един ден баджанака Тодор рече:

- Оти да не станем и ние калайджие. От тоя занаят хората пари трупат.

И те са, амудже*,  на много чешите. На един само с поглед можеш да му състинеш кръвчицата, на друг - и пищол да му извадиш, пак пет пари не дава

За 23 години горска служба срещал съм ги всекакви - и плахи, и кабадие*,  и рушветчие - ала да ти кажа ли? Тимаря от Стърница няма да забравя

С него се набарахме на Чилтепе. Млатил бе човекът наляво и надясно. Каква му е била сметката не зная, но аз сварих най-малко трийсет смърча, повалени на земята. И всичките на отбор. И други стърничани по онова време правеха нарушения, ала такава пакост на едно място не бях виждал. Сърцето ме заболя

<< Начало < Предишна 1 2 3 4 5 6 7 Следваща > Край >>
Страница 3 от 7