На зимна нощ и дятещи гоз, да нямаш вяра
Хубава жена и хубава борна, на паратько место се тросят
На паршничава овца, чан са не ворзва
Ако торниш след пче`лана нах медон ша та отведе,ама ако заследиш борбунян баш на гиброна ще те изкара
Оставена жена и нахапана пиперка (люта), са не взимат.
В хахорната воденица, дяволене се прерипкат
Сухо дупе риба не яде, ама и риба гоз изида
Аднô жена може да са сôрди на мъжон хи, точно дуде изсôхне една носна кôрпа, повече Не.
И чôрната óфца, бêло млêко дава
Удри самарен, та магарено да се сêта
Яла гôска снêг, пила гôска вòда
Романът „Време разделно” или по точно филмът „Време разделно” е изписан в буквалния смисъл на думата на челото ми. Беше месец септември 1986 година. В нашето читалище се съхраняваше част от реквизита на филма и много от нас самодейците взеха участие като статисти. Аз бях един от тях. В село Писаница бръснар старателно обръсна главите ни и получихме облекло (униформи) на еничари.
На другия ден, 6 септември, отпътувахме за с. Върбово, а след това за с. Михалково на снимки. На връщане, пътувайки 10 души в една УАЗ-ка, на остър завой под ресторант „Езерата” катастрофирахме. На съвсем сух път, шофьорчето - младо войниче, навлезе в завоя с несъобразена скорост, рязко зави и натисна спирачка. УАЗ-ката се преобърна на пътя и се спря в мантинелата. Аз се ударих в тавана и от главата ми бликна кръв.
В турско време отишли от Широка лъка тайфа терзии в Селча да шият на богати агаларе гайтанлии потури и долами. В тайфата бил и стрику Доню, голям мохабетчия и майтапчия. След като шили на други селчани дрехи, поканил терзиите и ходжата и него да курдисат с хубава иремена, с много шарилки и гайтани, както подобава на каяфетя [*] му.
Този ходжа бил прочут с правене на муски и други напиналки. Пред терзиите сам се хвалел, че нему никой не може да стори беля, защото веднага ще го открие, а ако е избягал, ще го надуе със специални молитви и където и да е, ще пукне.
Името му бе Мустафа Альов, но съселяните му в Михалково го наричаха „Альовата ходжица” или просто Ходжицата. Този умалителен прякор му бе прикачен, защото бе нисък на ръст и слаботелесен. Лицето му бе сухо, с тъмножълтеникав цвят и с малки постоянно мигащи черни очи. Носът му - остър като клюн, стърчеше, а устните му - тънки, като че ли разрязани с бръснач. За да предаде сигурно по-голяма важност на маломерната си физиономия и най-важното, за да подчертае религиозната си принадлежност, Ходжицата единствен в селото се обличаше като кърджалийски турчин. Правеше впечатление и с брадата си - подострена, все още черна, като на козел брадичка.