Преди много години се е разчуло по Райково, че ще дойде министър Гичев да ги пообиграе и види къде какво може да се стори за селото. Разтърчели са се управниците, наредили да се измете сущето [*] и да се изрине калта по сокаците, че та сторили и арка, накичена с хвойна и ела. Лепнали един надпис на нея: „Добре дошълъ, господинъ министре!” и зачекали.
Винаги съм казвал, че родопчанин където и да го е отнесъл живота, не може напълно да се отдели от корена си. Кой повече, кой по-малко запазва в сърцето си красотата на родната планина, песента, каматната дума... Такъв беше и проф. Борис Кольковски от с.Чокманово. В биографичната справка четем:
"Борис Кольковски е роден на 22 април 1932 г в с. Чокманово. Най- малък син в родолюбиво семейство със седем деца. Завършва Райковската гимназия, а през 1957 г.- геология в Софийския университет. От 1960 г. Работи в катедра "Минералогия, петрология и полезни изкопаеми" на Геолого- географския факултет на Университета като асистент, доцент, а от 1994- като професор. Има повече от 90 научни публикации, някои от които в Япония, Канада, Русия и др. Откривател е на новия минерал орфеит..."
Ага ни провалиха войници, на едно място се случихме двамина от нашето село - я и Щефу Марджуски. С нас бе и едно момче от Фатово - Доню Радювски се викаше. Сбраха ни на площада пред общината, наредиха ни като шилета с оголени лялки и за половин час ни разпределиха.
- Троицата ще вървите с тоя капитан! - рекаха ни. Ще вървим, какво ще правим.
Откараха ни, където трябваше. С влизането в казармата старите войници ни нагарванисаха да се подиграват с нас. По едно време Щефу ме пита:
Помните ли песента на Лили Иванова
"Ти пак се върна
защо идваш ти
нима при мен отново
за малко си дошъл.
Говориш ми нещо
с престорена жал-
млъкни
не искам да слушам лъжи.
Припев: Бу бу бу ..."
Ще се опитам да Ви я напиша на Родопски така както я знам аз, а Вие я допълнете.
Най-напред дракусът [*] се появи у леля Стойна, през пролетта. Ама цялата работа започна още през зимата. До нашата къща бе старата къща на дядо Марко Патков. Една нощ, трябва да беше по Ивановден, тя се запали и изгоря. Дядо Марко не беше в къщи. Тогава мъжете ходеха на пазар в Пловдив по два дена. В сряда сутрин отиват, там преспиват и в четвъртък се връщат. Та дядо Марко бе на пазар. Пък жена му в сряда вечерта останала до късничко да преде. Ама къщата бе стара. Горния кат пълнеха със сено и слама, а в долните стаици живееха хората. Тя си прела женицата, пък децата спели на дюшемето, наредени едно до друго. Газена лампа била поставена по-нависочко, близичко до тавана. И полека-лека дъските на тавана се нажегли. Стари дъски, годините си не знаят, сухи, бориневи, станали като кибрит. Напекли се силно и изведнъж пламнали. А на горния етаж - слама. И тя се фулнала. . .
Леля Марика, жената на дядо Марко, шукнала по стълбите с котел вода да гаси, ама гаси ли се слама. . . стара къща - пламнала цяла. Камбаната удари. Стана олелия. Вдигна се цяло село. Всеки търчи с бакър вода, с мокри черги, с брадви, мотики. Кой както може и разбира.
Който казва, че в Забърдо не растат и не стават кукленски череши, лъже. Имаше ги другош*, ставаха, ама ги обираше и изядаше „Аллаховото”.
Кой знае кога и кой от старите Дрехеме беше насадил три кукленски череши в нивата до гробището. Едната беше белица, другите две раждаха като жужул* черни череши, от мед по-сладки. Хубаво, ама нали беха само те в цяло село, наближи ли да узреят, съберем се момчетии като Павчугата и Имамовото, отидем за неколко вечера и ги оберем.
Вечерта на велика събота срещу Великден поп Пиндю свика черковното настоятелство на важно заседание в Пастольовия дюкян. Дойдоха настоятелите, дойде и попът и заеха най-дългата маса. Наредиха се от двете страни на председателя като на „Тайната вечеря” и зачакаха бай Пастол да привърши работата си. А днес му беше „мандрата”. Дюкянът бе пълен с мющерии и той, с гугла на главата, която сваляше само в черква, запотен, мазен и зачервен, лъснал от пот, свещенодействуваше зад тезгяха: мереше, теглеше, плюнчеше калема и записваше в тефтера вересиите. Никой не плащаше сега. Наесен, като се върнеха от гурбет и закачеха торбите с дюлгерския дюзен [*] - тогава тефтера се изпълваше с кръстове, което значеше, че вересията е платена. Бакалският тефтер на бай Пастол и евангелието на поп Пиндю си приличаха - с твърди корици и оръфани. И не само по това. И евангелието бе пълно с разни знаци и кръстове, „собственоручно” написани от попа.
До вяйка фасýльова
в бахчúцана на Мýда
срьôшнаха сá
чьôрв и пеперуда.
- Къде сá мóчиш
дá сá почепéриш?
- пеперýдана му вика.
Нито фôркаш,
нито чéмер трóсиш.
Сéди си отдолу
чьôрв гибрúв,
ако искаш да си жив!
С магарето бъди магаре,
недей разкрива своя лик!
Попиташ ли го, ще ти каже,
че е мъдрец и то- велик!...
Омар Хайам- рубайят-45
превод Йордан Милев
Горнорайковски амфибрахий
Гá гльóдам курдúсаха мóми и жéни,
във барчета гáлят да с’дьот закадéни.
И агá погльóдниш и млади, и стари
в устáна са лáпнали дльóги цигари!...