Научили чак в София, че бай Форю от Горно Дерекьой (Момчиловци) е над сто години и още ходи с овцете да ги пасе. Вдига се една комисия от трима души и дошли нарочно да го питат - как е живял, какво е ял и пил, та е доживял до такава старост.
Каков късмет е имал наш Гего! Оти е изкарал хубави йегнета и настригал много вълна и много мляко е надоил, та ни дадаха картичка да идем на море. Отнесох му е я на ятака и му реках:
- Виж! Рукат ни да вървим на море, да се отмориш.
- Че йе съм се не уморил - вика.
- Хайде - сгълчех го, - то людете си знаят работата.
Ага си дойдохме у дома, извадих му най-новите патуре. Та се угизди тоя чиляк, та се оборена, [*] че та възсука и мустаките - да ти е драго да го гледаш.
- Ако си ти, калтату? [*] Оти чукаш на вратаса, ами не натиснеш айсае копка [*] тува? [*]
- Че де да знам!
- То си писва: аднъж се натиска за Тьоля, дваж- за Коля. Влизай де! Ти още не си доходал да ни видиш новаса къща.
Може да съм нищо и никакъв чилек, ала и аз съм сторил добринка на наше село. Ще речете: кина пък толкова съм сторил?
Ще ви кажа.
Един ден отидох при начельника на пощата и му викам:
- Другарю Гюзелев, искам телефон! Проводи утра техникан да ми го курдиса в стаяна.
Като го застъргала жена му: „Купи, Шильо, свине, та купи”, И той човекът какво да прави - скова коц и купи свине. Купи го от Ангел Амужата. Купи го за две крини ръж, три мулешки товара мешови дърва и един петел отгоре.
Една утрина щяхме да вървим да прашим на Колибча. Дядо Юрдан таман бе натварил мотиките от едната страна на мулето - оставаше да закачи торбата с качамакът и бъкълът с угурть от другата, га мулето се извъртя, та го хладна в коремън. Дядо бе планина чиляк, як като дъбово дърво и жилав като дрян, косата и мустаците му беха побелели, вървяше нах осемдесетте години, ала не се предаваше. Работеше барабар с младите и много ядеше. На софрата омиташе всичко и трохите сбираше. Накрая напълнеше една купа с вода и полвина фурнит ляб присладаше с нея, та врить са чудеха къде са сбира сва ядене.
Беше точно по Нова година. Сбра ни една утирна началникън и вика:
- Дойде хабер от София. Края на годината е, ще ни изгорят париците, ако ги не усвоим. Трябва да пратим някой там, хем работа да свърши, хем да са поразходи. Думайте!
Спогльодахме се и да речеш, чи са сме сдумали - вруть в един глас рекахме:
- Щильон да са стяга. Той е най-отракан.
- Старец, виде ли я Щильовата? ...
- Огледах я.
- Бендисваш [*] ли я?
- Нема да я куповам, та да я бендисвам.
- Нали ни е снаха, бре?
Беше през месец февруари 1934 година. Отидох в Чепеларе да търся работа, друго ако не намеря, да цепя дърва по къщите.
- Майко - реках, - събери ми малко хлебец в торбата, клади ми рухальничека [*] и мутката харкомичка и един тас с лъжичка!
Моят баща беше добър човек. Аз овдовях. Той не искаше да ме даде на какви да е хора. Ала една сутрин ми каза: „Марийо, у добри хора е овдовял един - да го вземем.” Да го знаех, щех три дни да бягам. Пепел да топех вместо сол, него да не бях вземала! Човекът не излезе човек.