за Родопите и родопския диалект

Красимир Николов

Красимир Николов

Това е отлично място за самохвалство ...

Уеб сайт: http://www.krazymir.com

Нашата професия едно време беше кираджилък. Да имаше от село най-много пет-шест души - хора с повечко имот или овце - дето да не ходеха на кирие. Другите от това прекарвахме, че немаше откъде другаде пара да дойде.

Една зима лично йе ходих осем потя до Пловдив. Оттам на самар докарвахме жито. Пет дена бе ходене и вращане.

До края на Първата световна война в Райково по сватби и на хоро си свиреха старите гайдаджии - Живака, стрику Теню, Сарахоша и Друлю. Но някой подкокороса двамата Колювци - Караджата и Келебека, та докараха от Ксанти една дяволска свирка, дето насън не бяхме я виждали!

През 1920-1921 г. аз, Марко Петров Марков, реших да ей женя. Бях вече на 26-27 години. Но сиромашията бе голяма - нямаше откъде левче да се спечели. Тогава отидох в Гърция, без паспорт, и се услових овчар в едно турско село - Желепли, Ксантийско. Същата зима стана сюнет дюню - сюнетисване [*]. Опитаха се да проагитират и мене да ме сюнетисват, като ми обещаха, че ще ми дадат, която си искам мома и ще ме направят първия богаташ в селото. Било голям хаир, ако друговерец мине към тяхната вяра - на другия свят същият щял да ги превежда през някакъв си мост, под който врял казан с катран, без да паднат в него.

Името му бе Мустафа Альов, но съселяните му в Михалково го наричаха „Альовата ходжица” или просто Ходжицата. Този умалителен прякор му бе прикачен, защото бе нисък на ръст и слаботелесен. Лицето му бе сухо, с тъмножълтеникав цвят и с малки постоянно мигащи черни очи. Носът му - остър като клюн, стърчеше, а устните му - тънки, като че ли разрязани с бръснач. За да предаде сигурно по-голяма важност на маломерната си физиономия и най-важното, за да подчертае религиозната си принадлежност, Ходжицата единствен в селото се обличаше като кърджалийски турчин. Правеше впечатление и с брадата си - подострена, все още черна, като на козел брадичка.

Бех на седемнадесте или осемнадесте години. Един ден отидахме на харман, ей там горе, върх махалона. Доследи ни и дедо - много старо бе, ама галеше * да си е около нас. То седна на сенка и оттам ни гледаше, ага рукахме и фирехме * конете на харманан.

През 1916 година стана в Чукуркьой* кмет Захария Балтов, родом в Хасково. Той бе много лаком да печели с право или без право, само да има откъде. Щом застъпи, вика ми:

- Ти ще си траеш, аз ще нареждам работите, да има и за двамата ни.

Аз му отказах, той се разлютш и си турна намерение да ме уволни. Помощник му бе Али Молла Ибраимов - Дльогото. С него бяха в постоянна борба.

На тая глава е било писано свет да види. Да види и пак цела да си дойде...

Не бех никак за ходене надалече - жена имах млада, с дете на ръки - ала дойде оная кинижчица, рекаха рюкат те войник и йе какво да правя, ще ворвем. На Фердинанд му се прищело да се помеси в европейките работи, требвало и Хутев от Чангърдере [*] да му помага.

Отпарахме два месеца крак, реваха фелфебелища „лево-десно”, „сено-слама”, че та ни поподиха нах [*] позициите край Битоля. Година гнихме в окопите. Ала страшното било сетне.

Да ви разкажа сега какво патих и как се спасих, ага потъна в големото море пампора „Итлънтик”.

Тогава йе мисах [*] търговия и обигравах целия свет. В Драма се найдахме с един ингилизин - голем търговец - и отидохме да се почерпим. Седнахме на най-хубавана маса. Ага ни видеха келнерине, разтърчеха се и зафанаха да се карат кой да ни шета, оти ме знаеха - пийна ли, метам лира, хич му и не мисля. Пък се случи и ингшшзина жумерт [*], та дойде даже и чорбаджияна да ни пита какво ще ядем и пием.

Едно време нашето село се викаше не Загражден, ами Долащър. Йе съм се родил тука, ама са ме изкутили в Манастир. Сетне ми е домилело за село, та пак съм си дошъл в Долащър. Бил съм вече бая момчетище, ага първем съм слел в Пловдив. Там ни избираха за войници и който налекноваше на кантара, не го одобреваха. Некои мои другаре се беха научили, та по два-три деня залък в устата не туряха. Да олекнат, де! ... Ама една година бе зор за войска, та и олекналите одобриха и право на фронта ги пратиха. Мене не взеха, оти имах малко сакатлък [*] по ногите.

То беше след Балканската война. Вървех на пазар в Станимека. Оттам купувахме жито, мисир - всекакво. С две мулета бех. Едното яхах, пък другото водех отзад - товарено с шесдесе оки ябълки. Сметах да ги трампя за мисир на пазара.

С мене беше и Хитю - мой брат, по-малък от мене няква година. Беше аджамия, още не беше ходило на пазар, та го водех да се отрака.

<< Начало < Предишна 1 2 3 4 5 6 7 Следваща > Край >>
Страница 5 от 7