за Родопите и родопския диалект


Warning: Creating default object from empty value in /home/kvovikas/public_html/napenalki.com/components/com_k2/views/itemlist/view.html.php on line 143

Warning: Creating default object from empty value in /home/kvovikas/public_html/napenalki.com/components/com_k2/models/item.php on line 274

Warning: Creating default object from empty value in /home/kvovikas/public_html/napenalki.com/components/com_k2/models/item.php on line 274

Warning: Creating default object from empty value in /home/kvovikas/public_html/napenalki.com/components/com_k2/models/item.php on line 274

Warning: Creating default object from empty value in /home/kvovikas/public_html/napenalki.com/components/com_k2/models/item.php on line 274

Warning: Creating default object from empty value in /home/kvovikas/public_html/napenalki.com/components/com_k2/models/item.php on line 274

Warning: Creating default object from empty value in /home/kvovikas/public_html/napenalki.com/components/com_k2/models/item.php on line 274

Warning: Creating default object from empty value in /home/kvovikas/public_html/napenalki.com/components/com_k2/models/item.php on line 274

Warning: Creating default object from empty value in /home/kvovikas/public_html/napenalki.com/components/com_k2/models/item.php on line 274

Warning: Creating default object from empty value in /home/kvovikas/public_html/napenalki.com/components/com_k2/models/item.php on line 274

Warning: Creating default object from empty value in /home/kvovikas/public_html/napenalki.com/components/com_k2/models/item.php on line 274
raycho

raycho

Райчо Ников
Наше момче от Смолян !

Уеб сайт: http://www.napenalki.com/

— Та викаш, че си от София, а, момче. Жив да си, дето си ме потерал. На мене такъв човек ми трябва. От София. Имам да проводя там две думи, та ти ще свършиш тая работа. Зная, зная, чи Софията е голям град, ама и моят познат е голям инжинерин, та все ще найдеш някакъв път да та откара при него. Дали го знаеш, инжинер Иванов му викат. От него трябва прошка да поискам.

Историята е малко длегичка, ама не на тера работата я! Седим на това баирче, да си лафоваме, нели тъй? Пък те гледам — млад си. Може да се научиш на нещо и ти от моята приказка. Зер вашто училище е едно и много се научава в него. Ама и нашто училище не е малко, момче-е, не е малко!

Това бе през 1952-ра година.

Седнеше ли наш Марко зад кормилото — втрисаха се инструкторите. Кажат му: „Спри", Марко запетлае ногине и видиш, натиснал друг педал — точно тоя, дето не трябва. Рекат му: „Наляво", Марко се засили надясно и хоп — колата се подаде към някоя канавка. Кажат му: „Дай назад", той дава напред.

Какво претеглиха инструкторите с наш Марко, не е за разправяне. Как ли не го мъчиха да се откаже от тоя мерак, ала той си знаеше неговото:

— Не — вика, — ако ще и пет години да карам курсовете, шофьор ще стана.

С дума можеш да погалиш и да удариш.

Дългото удари.

За кметския печат ли балноваше, дето спи в чужд пояс, или му даде кураж това, че Демократа му стигаше едва до педя под мишницата, ала удари:

— Холан, Демократ! Дай си оставката от кметликя! Че хич — мъник може ли да чува овци, та и ти да завардиш село?!

Демократа помръдна, като да се намести в потурете си, и се опита да навлажни пресъхналите си бърни с език. Но нищо не рече. Другите наоколо — един си оглежда цървулите, друг плюе и разтрива с пета плюн-ката в нажежената пепел.

Викам на моя чилек: "Пусни ма бе да ида нах София. Наш Тотьку са й уженил за софиенка, та дида да я видя!" То зьо да ми са изпуля: "Каде жа варвиш, то София не е каквосу нашесу селу! Ти жа са обаркаш!" "Нема да са обаркам, жа питам и жа са оправя!"

Нали е майчино сорци затоженку и ряших да ворвя.

Сбрах в адна торба армаган, угуркь, адин пакул урда, адна баркалка маслу и утидах на рейса. Ага стигнах в Хилбьо, ехнах са на пампора и стигнах в София на гарата. Ам сега, какво да правя, къде да фатя?

Наближих адна софиенка и я питам:

— Другарке, дали не знаеш каде седи наш Тогю? То е един каматен, висок като карлянска ела!

— Ами, бабо, не знаеш ли улица, номер?

— Ами зная.

Скоро щеше да мръкне. Деретата се пълнеха с прохлада и сумрак, а по върховете с умора пълзеше слънчевия залез. Всичко се бе смълчало - и птиците, и горите, даже ручеите шумяха по-тихо. Планината се бе стаила и чакаше нощта да я прегърне. Само там нейде под Перелик ставаше нещо по-друго. Гората пукаше, пращеше и на Торомановата ливада се изсипа стадо от юници, бици, телета, а най-отгоре по склона тържествуващ вървеше бай Митю Чолака. Който е сред хора живял, за хората ще е много научил, който с животинките дълго е бил, за тях е много разбрал. Бай Митю Чолака бе тъкмо от тях. Той знаеше на всяка живинка от своето стадо какъв ú е табиетът. Знаеше къде и до кого вечер си ляга в ятака. Знаеше и по каква тревица ú бяга окото. Знаеше също, че животинките го обичаха много, защото човекът има разум и можеш да го излъжеш, ала животинките - никога. Те са като децата - всичко им иде отвътре. Погледнат те и без грешка разбират добър ли си, не си ли, човек ли си или пък не.

Не са научени айсига младисе да търпят, стрикув — врут са кибритлия. Малко ги подокачиш и станеш пишман! Немат уважение ни към по-стар, ни към родител. Учени били. Демек ходили на училище, ама там са на льосно научили и да отлайват. Прос та сметат, ага'речеш да ги поучиш. То затъ бубайковците са виновни. Синко, айсва, синко, айнва, немойте ги закача, че четот! Не можеш го нагоди няква рапта да фане, а сетне босо било в живота, босо, че няма кой да го стьогне. Сега боя забранен, двойките забранени, майките и бащите се немат време с децата да се занимават. Детету каквото види у дома му и в училище, такова става. Майка му пуши като чергажицка соба, другарката и тя запалва, а после кой крив, кой прав. Дадот му пари, има и време, та че купи цигари; единиян гльода другиен, другиян третен, та хо и шишица купят.

Това беше през 1932 година. На изборите в общинската управа влязоа повече наши хора. И кмета беше от нашите. Един ден той ме срещна и рече:

— Петрей, фърли чука и ела при нас на работа, мястото за полски пазач е вакантно, а ти си подходящ, че си член на земеделската партия и много ще се погаждаме.

Млогу се чудих. Живеехме лоши години. Работехме само за ляба. А и той ляб ли беше — мисирен цъвканик, с балтак не можеш да го отрежеш. Нямаше пари. Занаята ми беше „Къде си, Киро — на кирия!", проклет дюлгерски занаят. Работиш на чорбаджието. Направиш им коща като сарай и накрая та изфърлят като кирлив фес, не ти дават синките пари.

Старият човек е като старо куче - у дома да си седи. Това сега го хубаво знам, ала дорде го науча, бая зор видях.

Бог ми даде много дечинки- пет сина и две дъщери. Ала нито един от синовете ми не тръгна по моя занаят- овце да отглежда. Аз до хиляда- хиляда и двеста съм ги докарвал, ама синовете- не и не. И прави си бяха. Полето край Бяло море след Европейската война остана в Гърция и зимната пáша пресъхна. Пък много овце на ясла зиме не е печалба. Синовете се вкопчиха в други занаяти или наука. Едната дъщеря и нея науката я отнесе. И накрая къде? Всичките деца се изсипаха в София, пък аз и Катерина, жена ми, сам сами в село. Ала мене сърцето ми бе пълно.

Има в Родопа един връх на име Персéнк. Остър, висок- най- високият от Чернатишката верига. Вечер тъмнее като самотен човек, а сутрин се прегръща с лъчите на слънцето и целият е омая и свежест. И никой не знае от къде иде у него туй странно име. Но една легенда се шепне от уста на уста и старите хора казват, че тя ще да е вярна.

Живяла нявга Песéна мома – дивна, красива и в снага, и в душа. Залюбила се тя с Момчила- не мъж, а истинска хала: с поглед само събарял човек, а пеел ли- затрисала се земята. И хубостта била в него неземна. Не тъмен, а рус, и очи сини, като самото небе. Пък снагата- бук израснал в усойна гора.

Като малък много бях чувал за среброто на баба Митровица, ала все с недомлъвки. След години, някъде в гимназията ще е било, реших се да попитам стрико Иван- най- малкия от бабините синове. Той минаваше за човек, дето много работи знае, а в делата- фурия. Не случайно овцете му бяха станали хиляда, че и нагоре. Иначе не беше много приказлив, но отпуснеше ли се, историите се нижеха една подир друга. Издебнах го веднъж да е самичек и за лаф разположен. Пак си беше дошъл за Илинден, ама няколко дена напред. И докато жените правеха клинове и други илинденски гозби, стрико бе излязал да до Бóрцето да се поразходи. Точно тука го сбарах и малко отдалече го питам:
- Стрико бе, много ли бе бабиното сребро?

<< Начало < Предишна 1 2 3 4 5 6 Следваща > Край >>
Страница 3 от 6