за Родопите и родопския диалект

Това беше през 1932 година. На изборите в общинската управа влязоа повече наши хора. И кмета беше от нашите. Един ден той ме срещна и рече:

— Петрей, фърли чука и ела при нас на работа, мястото за полски пазач е вакантно, а ти си подходящ, че си член на земеделската партия и много ще се погаждаме.

Млогу се чудих. Живеехме лоши години. Работехме само за ляба. А и той ляб ли беше — мисирен цъвканик, с балтак не можеш да го отрежеш. Нямаше пари. Занаята ми беше „Къде си, Киро — на кирия!", проклет дюлгерски занаят. Работиш на чорбаджието. Направиш им коща като сарай и накрая та изфърлят като кирлив фес, не ти дават синките пари.

— Е, стигат ти толко! — ще кажат.

А ако работиш пък на сиромасите, какво ще им вземеш — на босия цървулето. Та те не можеа и една колиба да си направят тогава, беднотия голяма. Трябваше да издържам големия син, който учеше за даскал в Неврокоп. Затова са спитахме с жената и една вутрин отидох в общината и рекох на кмета:

— Съгласен съм, но още отсега да си знаете: ако и вие правите нарушения, както беше досега, най-напреж ще глобя вас, общинарите!

Дадоа ми дрехи и пушка — манлихера. Задачата ми беше тежка и отговорна, защото селото беше полно със зиянджии. Еле тия овчаре бяа като волци, вкарваа овце-то и козите в нивите, в ливадите и в младите охранени горички, за които се грижеше тогава общината. Та като видиш връхчето на младата боричка прикружено от някоя коза — нящо та фаща за гърлото. В селото тогава имаше повече от 10 частни билюка и повечето бяа кози. Най-големи билюци бяа Мръзювите, Бараковите, Елкините, Гаджовите, Аджиковите., А имаше и селски билюци, параспор. Говедата и конете си бяа отделно. Всичкия този добитък всяки ден правеше големи пакости. Реших на никой да не прощавам. Вутрин излизах на север към Осиково, а вечер се връщах откъм Футягош (Огняново). Другия ден пък правех обратното. Млогу пъти пък нощувах по къра. Вечер хората по сборовете разправяа, че са ма видели по целия синор през деня. Падна голямо одене, вечер се връщах капнал от умора. Може да не ми повярваш — преди да стана полски, бях заклал един вол и цървулето от неговата кожа само аз ги скоцах тази година, а домашните, горките, си одеа повече боси. Ама в скоро време нарушенията хептен намаляха. Затова пък млогу от нарушителите ми се заканваа и ми нанасяа лични пакости. Един изсече металето на сливата на една нива, друг ми запали колибата в лозето. Една вечер пък найдох на Пребран срещу селото един зъл пастир, вкарал мулето в чуздите ливади, когато рекох да го изпъдя, той се фърли върху мене, фати ма за гушата и насмалко да ме удуши, та сетне ядох две седмици само каша и граано. Но нищо не можа да ма уплаши.

Един ден, като влязох в общината, цял накачен с тунчове, тюмбелеци, ортоми и оглаве, взети от зиянджии, секретар-бирникът Асен Графов ми рече:

— Това е добре, бай Петре, ама знаеш ли какво го ворят хората?

— Какво?

— Че твойта крава си пасла спокойно из ливадите, защото ти си пъдар и не я закачаш!

Тоя човек, за майтапи и подигравки дето пей даваше, ме улучи право в сърцето. Вярно ли беше или не, отидох вкъщи като ужилен с коприва и още из прага на вратата изревах на децата и жената:

— Да си му правите сметка отсега нататък, ако не причаквате кравата на края на селото!

Мина не мина месец, една вечер се връщах от юг, от Старите лозя, беше в средата на август месец, земята беше погрозняла, тревата по баирите станала суха като слама. Гльодам в ливадите на Враца, на края на селото, една крава пасе в утавата, прилича на мойта. Викнах й отдалече: „Мартааа, ти ли си мари?" Тя вдигна глава, погльодна ма и пак си запасе спокойно. „Тръгвай!" — рекох, праснах я с тоягата, дето носих, и право в общинския обор. Секретар-бирника още не беше си отишъл.

— Асене — рекох, — режи квитанция, докарах една крава в обора.

— Квитанцията на чие име да пиша?

— На мое, затворих моята крава!

— Ама, бай Петре, ти шегуваш ли се или?

— Не лъжа бе, вземай парите, да си откарам добичето вкъщи.

Той прибра парите и започна да се смее.

У дома нямаше никой. Семейството ми още не бе се върнало от нивата. Вечерта пак се скарахме, макар домашните да не бяха виновни. Виновен беше говедаря, че не си е отварял очите, защото много пъти съм залавял и други чузди крави, отклонили се от чардата.

На другия ден цялото село се бе научило, че съм си глобил кравата. Едни ме наричаха „будала", други — хвалеа, трети не вярваа. А някои ме взеа на подбив. Но майтапа на Графа мина границата, защото той всеки ден ме дразнеше: „Бай Петре, няма ли пак да затвориш кравата си?"

Мина август. Една нощ в началото на септември, като обикалях ливадите в Потока, на север от село, в една ливада найдох вързан кон с ортома и недалеко от него стопанина му, увит в одеяло. Посбутах го с крак и попитах:

— Ей, кой си ти бе, стани!

Той отвори сънни очи и нещо смънка, което не можах да разбера, но по гласа го познах — беше Графа, секретар-бирника.

— Ей, Асене, ти ли си бил бе? Какво тераш тук? Чия е тази ливада?

— Мислех, че е нашата, а изглежда, в тъмното съм сгрешил.

— Аз пък зная на кого е. Ста-а-а-вай, в село ще те карам!

— Ама си майтапчия, бай Петре — рече Графа разсънен.

— Никакъв майтап, е-е-ей, ставай, повеждам коня, одеялата ще ги нарамиш, чуваш ли?

Събрах ортомата и поведох след мен коня. Горкия, удари го на молба. Нали ми е меко сърцето, изгоних го от ливадата и го оставих, но взех юларя на коня.

Сутринта в общината се гльодахме като котараци, защото исках да внесе глобата и изреже квитанция. Тогава кмета рече:

— Петрей, неудобно е да глобиш началника си!

Но аз троснато му отвърнах:

— Рибата са вмирисва от главата, освен това аз не мога да бъда за едни майка, за друга мащеха. А и вие, господин кмете, помните ли какво ви казах още в началото? Значи например, ако не сте съгласни, хвърлям пушката и си давам оставката.

И не отстъпих. Секретар-бирника внесе определената сума в общинската каса и изряза на негово име квитанция.

Та такава е историята на моята служба.

Разказал ПЕТЪР КРАНТЕВ

от с. Скребатно, Благоевградски окръг

Записал ЛИЧО ЗИДАРСКИ