за Родопите и родопския диалект

Моите напеналки

Блог - най-най

raycho

raycho

Райчо Ников
Наше момче от Смолян !

Уеб сайт: http://www.napenalki.com/

Сега иде, оти знае, че пенсия съм зола, та се заемела отделеку и „майко" ми вика. Майко, ама само пои два-три деня в месецат. Пък моя будало лю я гльодав в учине и мълчи.

Молчи, молчи, та му изеде париците, та чи от кощата ща го изподи. Каксу думат людесе, азга половината са падало на жената. Пък наш Колю на кино не ходеше та камо ли на ресторант да иде, та да има некав лев. Пък та врю му ги упука. Ката вечер курдисва да ходят да пийот, накакво в мутьки филжене, дето адин прави по двадесет лева. И оти Колю му са свиди да ходи да порска пари на хавае, та зьо да му вика, че прос бил. Прос е, чи хи е отпуснал оглафтон.

Ама кавалджия на кавалджиите беше пустът му Тьодю Делирадковски. Баба му Фуна, като се родил, го окъпала и повила, турила в пляните и дядовът му каваль, пъ дядо му отдрагостя, че му са е родил внук, пукнал от потонън два пъти със старата кримка, дето гърмяла като топ, и са изрукал да го чуят врить: „Е-хей, мъско е, мъско!..."

Една утрина щяхме да вървим да прашим на Колибча. Дядо Юрдан таман бе натварил мотиките от едната страна на мулето - оставаше да закачи торбата с качамакът и бъкълът с угурть от другата, га мулето се извъртя, та го хладна в коремън. Дядо бе планина чиляк, як като дъбово дърво и жилав като дрян, косата и мустаците му беха побелели, вървяше нах осемдесетте години, ала не се предаваше. Работеше барабар с младите и много ядеше. На софрата омиташе всичко и трохите сбираше. Накрая напълнеше една купа с вода и полвина фурнит ляб присладаше с нея, та врить са чудеха къде са сбира сва ядене.

Слушай, казъм, да ти кажа сая доказня... То беше напреж много години... тогава бех млад карфто ми вреше, дето викат камень да фанам, вода жъ пусне. Не можех да съ озгя на адно място - където вървях, свирех и пеях, имех и сила - светос да дигна. Ала доде тва, доде нва, не усятих как годините ми натьогнаха и йе си останах лефтер. Хель да съ живъ и здрави апапъте: аднож рекоха - немой да тъ й бално, жъ тъ оженим, само мърак да имаш. Бе йе мърак имам, нъ е кат да немам, ам да видем какво опустелница жъ ми съ падне, да ми суши душицаса. Ама - мечка страх, мен не страх - жъ съ женъ. Хеле адно вечер торнахме. Йе зох адно шишо смъленска ракия бе и отидахме в Гращица - там съ научих, чъ има адно хубаво момъче - Рада го зъвеха: като капка - йеца каматно, пущината. Запрехме съ до нехината коща. Хубаво, ала й кьовно: гльодахме - по нетре съ гъльчи, ала виге ли съ — не вигъва. Зачукахме, зарукахме и те ни отвориха. Казахме за кво сме дошли, дадах йе ракията, ала гльодам: момичено лю съ вкьорва въф мен, ала зди далеко и въф тьовноно нъ може да ми флезе в око. Нъ пръфата ми съ: аная, дето бех видьвал, беше тьонка и по-висока, пък асая гльодам — кропа, мяса тупак.

Бралю — един от коренните жители на с. Богутево, имал много кози и овци; еркичите му (пърчове), които носели чановете, били едри като магарета, та не могли да влязат в саята, а минавали през отделна по-висока врата. Тоя е имал трима сина и четири дъщери, но рода му е изчезнал от Богутево. Останало е да се помни само името му, а там, където е била саята му, местността и сега се казва Бралювата сая.

Тази случка е станала много отдавна, още през турското време.

На три километра източно от с. Богутево има една барчина с хубави поляни — Голямото борце. Тук турски аскери правили някакво учение. Покрай другото "хвърлели и камък" (игра, в която се пробва силата на човек, която бе много популярна в Родопите още от най-старото време, та чак и досега). Когато аскерите хвърляли камъка, покрай тях минал и наш Бралю. Той отивал към саята си, която била на същата барчина малко по-нанагоре из присойката.

Е сам загалил Юрдана,
ощъ куга мома стана.
Шилятана заедно пасехмъ
и пу чостана гора сновехмъ.
Пу цал день дваминка бехмъ
и мечти гулемъ редехмъ.
Ага станъм гулеми
нема кратох да ядеми.
Стаду гулему жа имамъ
и коща с паратир жа сторъмъ.
Врю люденъ да са чугят
и в сонъщана да са будят.
Как лъ са сторили асва,
без да имат от нийде пара.
Макар, чъ са сирацъ
живокян правят с мерацъ.

На ония години бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, ала яко. Мартинката ми лаеше на гърбината, в пояса — нож до нож. Два ли, три ли бяха, не ги помня, а ливорверът — ей тука, на кълката. Всички ме знаеха, че не си поплювам, та щом някой се наканеше да си краде жена — викаха мене. Жененето не ставаше тогава с кандърми — в ония мъжки времена.

Имах един комшия, харесал бе в Настан една жена, та ме веднъж извика той:

— Казвай какво ще искаш, за да я докараме до сватба!

Я бях маленка, когато ме изпратиха с овците. Учих само четири години. Мама я беше страх и ме взе двечките да пасем овците. Не хващахме ратай, че бехме много бедни.

Цяло лято ходихме с овците, пасехме ги, отглеждах ягнетата. Понякога мама си идваше в село, я оставях с Гандурски дядо Атанас.

Ходех боса из гората. Нямахме пари нито за цървули, нито за обувки.

Есента баче си дойде от запас. На мен ми стана много драго. Ама в това време като заваля сняг, а я съм боса. На едната нога увих прескутнико, а на другата - забрадката, дуалета, както я викахме. Ценка вика:

- Мичей, пусто да опустее, и на мен ми стана студено.

- Василе-е, Шильо... Чуй ме, сине! Не мога вейке, ногисе ме болят, силом стипам. "Арматис - рече ми фелчерън, - ще трябва да идиш на бани, да ги потапиш във врела вода."

Та, викам, утре ти да идиш с кака ти Петкана на пазарян и откараш дървата - нагодила ги съм. Стани по втори петли, натвари ги на мулето, да си готов, га га порукам. С нея приказвах - съгласи са. Хем ще си хи дружинка по пъть, хем и знае през къде да та при­веде, да не ви фати горскът, че немате позволително, хем и дървата ще продаде.

...Арабчалът и сега си е същият. И сега си гледа от високото над Каменица. Ама тя не е същата, едновре-мешната Стара Каменица. Всичко е по модерному. Нема да си забучкаш в кал папуците. Улиците льоскат от асфалт. Току префучават по тех рейсове, леки коли. Къщите, ама сичките, нови новенички. От убаво, по-убаво! Ама мене от време на време току ма прочовърка нещо отвътре - нема ги старите джамбуше, шарените хора; нема ги седенките!...

...Ама какви седейки ставаха у дома. Чути-прочути! И се ентелегенцията на тех. Като зафанеш - Тодор Кадинов, Тодо Ждраков, Михо Ямаков, Въчата, Ильо! Каров. Момите сами ма молеха да правя седейки. Тоз, ден па притърчаха:

<< Начало < Предишна 1 2 3 4 5 6 Следваща > Край >>
Страница 1 от 6