за Родопите и родопския диалект

Сва е постановка на две другарки от даскалосо в Деридере!

- Нас ни зоват златоградски посестрими и много честиш се сбираме да клюкаме, да критикуваме, да намерим косурчек на този, на онзи. Мене ми викат Суда Интелигентната.

- Аха, пък мене пак ми викат Нуда Информирана от я знам всичко за всеки ага зафатиш отгоре от Голема река от Гърмън, та чек до Табахнана приз Костадин до Крушкате.

Б1: Хах,Минку ал си ти мър!Я ни мога та позна!Ти си са ятце нагиздила катога нивеста подиш!

Б2: Ам хъ видиш ли се мене децасъ ъс какъв фустань ма нагодиха!Да съм била корсом в модъна!Тюх,да и са пика в модъна!

Б1: Ам те ни нивърши модъна!Те ма мене аднъж нагадаха по комбилизон и килоте да търна на бесенън да са сме били къпали.

Б2: Я им реках ама бърадно ма не чуе!

- Сега ще ви разкажа какъв даскал бех в турско време. Това беше отдавна, след като бегахме от Македонията. Брат ми стана даскал във Ветрен, Пазарджишко, а я се чудех какъв занаят да фана. Знаех от брата некоя и друга буква, докъм половината от буквите. Намислих и я да стана даскал. Отидох в едно самоковско село, заборавих му името. Намерих чорбаджиите и им казах, че съм даскал и искам да изуча децата им. Ударихме на пазарлък. Накрая се пазарихме колко гроша ще ми дадат за годината. Отгоре от сяка къща ще ми дадат по парче сланина, кога колят прасетата.

Бродил съм в добруджанската гора и в гора из рилската пустош. Едната краде хоризонта, а другата му се присмива. Едната жадува вис, а другата – равнина.

Родопската гора е сродила и вис, и равнина. Планината е просната и нагъната като китеник и гората поръбва хоризонта. Кръстат стремеж – и на възбог, и на възшир...
Затова в Родопите има толкова различни гори.

Не съм имала още пет годинки, ага са прибили бубайка. Прибили са го гавазете [*] на Исен паше, Енуздерският. И то за какво - за нищо. В мечитя [*] бил задържен един негов аратлик и той рекъл да го оттърве, да не плачат дечинките му. И отървал го е, ала сетне ние сме останали сираци. Майка, за да ни изкути [*], ни е отвела у деда. Оттогава зафатили да ни викат не Ламбовски, ами Хусарови.

Ага дойдоха манафете в Чепеларе, йе бех дете на около дванайсе години. Те ненауздав дойдоха. Тогава какво да правим? Свихме се у майка, дойде и чича, и други комшие у дома. Ходенето ни бе до вратата. Оттам нататък всичко бе аскер, манафе — пиле не може да префорка, та не чилек да мине. Чудихме се, мислихме се, та че пробихме тавана. И през тая дупка врют* се проврехме и оттам през плевнята, та в дерьота. Побегнахме голи и боси, пък се стемневаше. По това време майка беше трудна, скоро щеше да рада. Едно дете в корем и друго — в ръки. А пък снег имаше до шия. Вървехме и плачехме. Ага по едно време, че видехме да свети огън горе на бърчината и чухме да цирикат други деца. Тогава майка рече: „Там има люде, хайдете да ги настигнем!”